cobolika

Menu:

• Home
• Albums
• Admin
• Archives
• Summary

Recent Entries

• Izgubeni misli
• R.I.P.
• Отново в мизерията
• На Мамето
• Моят първи ден в Касъл хил хоспитал
• Каквото и да е времето
• Настроение
• Една година по-късно
• Моята съседка
• ЧРД
• каквото и да напиша, все ще е тъжно

Categories

General [24]

Links

General

Syndicate

Version:

andreas01 v1.3

Zhivite sashtestva zhiveyat v materialen i duhoven svyat. Sled smartta ostava samo duhovniya. Tova yavno e problem za bednite duhom. Dnes vazpriemame mislite kato chast ot duhovniya svyat. No dali te sa produkt na materialnoto – mozakat ili toy e prosto edna antena, koyato lovi misli? A mozhe bi i dvete neshta sa verni. V tozi red na misli, yasno stava, che duhovniya svyat ne mozhe da sashtestvuva bez materialniya. Vaprosat e – mozhe li da sashtestvuva materialniya bez duhoven i zashto priemame duhovniya za vechen? Ako v prirodata nishto ne se gubi i energiyata preminava ot edin vid v drug – kakav e smisala na dvizhenieto na energiyata? Mozhe bi, ako spre dvizhenieto, shte izchezne i vechnostta? Za materialniya svyat meriloto sa vremeto i prostranstvoto. A za duhovniya?

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Мизерията е пълна... и финансова и духовна. Сякаш съм попаднала във филм на ужасите и събуждане няма. Оръфани дюшеци, скъсани къси чаршафи, миризливи тоалетни и стаи, и пациенти, които молят да им купи някой хляб, защото са гладни... Няма пари за най-важните медикаменти, няма пари за заплати на хората, чийто живот преминава в тая мизерия. И за 10 дни, като добре дошла, трябва да отговарям за всичко това. Господ да ми е на помощ. 

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Кога загубих сърцето си? Когато загубих човека,когото най-много обичам. После – вече не бях аз. Някаква машина, която сестарае да действа безпогрешно, да помага, да дава всичко от себе си... защотоняма за какво да се пести. Не знам кога ще си отида от тоя свят. Малцина знаят,и то не със сигурност. Но наистина изживявах всеки ден, като че ли ми епоследен. Обичам живота като форма на съществуване, не контретно моя живот.Затова обичам растенията , животните... и хората. Имала съм много врагове, от самотоси детство. Никога не са ми подарявали нещо, винаги съм го изкарвала съссобствен труд и под натиска на другите да бъда перфектна. Перфектна ли бях – вникакъв случай. Но се страраех да бъда, и всеки провал ми беше като голямшамар. Когато се справях – просто това беше нормално, без някаква награда. Незнам кой ме научи, но го благославям за това, че мога да виждам красивото. Товаме направи щастлива. Още по-щастлива съм, когато мога да го покажа на другите ите го оценят. Винаги съм била по-различна. И затова нямам истински приятели. Нямам.Имало е моменти, когато съм си мислела, че имам. Но това не е било истина. Имахсамо един приятел и го загубих. Загубих и себе си. И тръгнах да се търся, да сенамеря. Как никой не забеляза това?! Защото нямам приятели. Враговете са менаранявали, колко много само са ме наранявали! Но хубавото е, че не ги помня.Това е моят отговор, и моето отмъщение. Лошото е, че и добрите не помня. Защотозагубих моето сърце. И няма да го намеря. То е мъртво завинаги. Казаха ми, чекато я намерили мъртва, била усмихната. Ако съм усмихната и аз, означава самоедно - че сме отново заедно.

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Пристигнах на гарата със значително по-малко багаж от първия път. Хол се оказа по-малък град, отколкото си го представях. Всъщност, гарата беше и автогара, много приятна и подредена. Нямаше начин да си изпусна автобуса, още повече, че над всеки изход имаше табло, на което вървеше информация за номера на автобуса, основните спирки и часа на тръгване. Тук билети се купуват от шофьорите. „До болницата съм” – уточних с моя странен акцент. „Коя болница?” Ха така, де. Е, казах й името, настаних си багажа и седнах. Предизвикателството започваше. Коя ли беше моята спирка? Излишно е да казвам, че не видях почти нищо от града, само гледах за болница наоколо. От картата от интернет знаех, че има 3 спирки в болницата, така че поне на едната щях да успея да сляза. Успях, наистина, точно до сградата, от където трябваше да взема ключа. Огледах се наоколо. Това беше местото, където щях да живея и работя през следващите месец  и половина. Времето беше слънчево и топло. Прекрасно лятно време.  Хванах куфарите за дръжките и тръгнах да чета табелите и да следвам посоките. Рецепцията беше на лесно място. Когато влязох, там стоеше един възрастен, висок и слаб мъж от охраната. Беше се концентрирал над 4-те монитора от камерите по двора и наблюдаваше. Сега осъзнавам, че може би обект на наблюдение преди съвсем малко съм била точно аз – с яке в горещото време, защото просто нямаше къде да госложа, и два големи куфара на колелца. Изчаках няколко сестри да си свършатработата и отидох да попитам все пак – дали съм на правилното место. Човекът се оказа доста любезен. Пита ме коя съм и какво искам. Наложи се да си вкюча компютъра и да му покажа мейла от агенцията. Той проведе 1-2 телефонниразговора и извади някаква кутия с пликове. Претърси ги веднъж – не намериимето ми. После ме помоли и аз да се вкюча – моето име наистина не беше там.  Последва нов телефонен разговор итогава извади около десетина плика и ми каза да избирам. Избрах си 81а. На плика пишеше адреса, а вътре бяха ключовете. Супер, вече има място, където да отдъхна, да се изкъпя и да хапна. Молех се да няма много хора в къщата и да е подобно на Сток. Човекът ме попита от къде съм – този въпрос ми се задаваше непрекъснато през първите дни  и седмици, всъщност – непрекъснато. „Имали сме много доктори, от Полша, Унгария, даже Русия, но от България не сме имали”. Малко ми стана весело – аз не бях типичната българка, а в представите на тоя човек за българите щях да бъда точно аз. Обясни ми, че не е далече, в края на алеята и в дясно. Така беше. Оказах се пред двойна къща, вратата и прозорците на която бяха оплетени с паяжини. Бравата беше разбита, но се заключваше. Е, добре дошла, си казах и влязох. Вътре нямаше никой. Очевадно. Сега трябваше да видя къде е това „А”. В Сток беше на първия етаж  или както тук му казват – гранд флоор. Срещу мен беше кухнята и първото нещо, което забелязах и страшно много ме зарадва – имаше си пералня, че и сушилня. Супер! Край на платеното пране. Ще си пера колкото и както си искам! Естествено, надникнах в хладилника и фризера, които си работеха, макар и съвсем празни, всички шкафове,в единия открих картофи, сириалс и бонбонки. Колко ножове имаше в чемеджето!Даже и такива, каквито никога не бях виждала. Тук имаше прибори като за поне 20човека. На съседните врати никъде не срещнах търсеното „А” и реших, че това саобщите стаи. До кухнята имаше трапезария, която се състоеше от огромна маса, шест стола и шкаф, който по-скоро беше етажерка. Съседната стая беше нещо като хол – с диванче, масичка, фотьойли и... камина! Електрическа камина. Не, че нямаше парно. Приятно беше, и доста по-чисто от Сток. Запътих се към банята на първия етаж и с неохота открих, че това е просто тоалетна. Значи, стаята ми е на втория етаж... Нищо, ще го преживея, че ще деля етажа с още четири човека. Поне няма да сме пет, като в Сток. Но на горния етаж нямаше четири стаи. Имаше баня и тоалетна едновременно, врата, на която пишеше „В”, моята „А” и някаква друга. Тази другата, беше заключена и никога не разбрах каква беше. Значи, ще сме двама. Май засега съм само аз. Отключих вратата и ме посрещна наистина приятна стая – в синьо-лилаво-розово. Два гардероба, легло, бюро, два стола. Доста по-широка от тая в Сток. Малеее, колко доволна бях! Проснах багажа на земята и реших да ходя в банята, защото от горещото и дългото пътуване страшно лепнех. Събрах си мръсните дрехи със задоволството, че веднага мога да ги изпера, взех си кърпата  и се отправих къмбанята. По принцип мразя ваните – катериш се вътре и се къпеш с душа, но щях даго преживея. Това си беше баня и това беше най-важното. Имаше и топла вода, супер! Когато излязох, щастието ми секна отведнъж. Една сирена зави и аз си помислих – сега я втасах. Парата от банята беше активирала противопожарната аларма. И понеже не знаех как да я спра, чаках да видя какво ще стане. Нищо. Спря си сама. Но станалото не беше съвсем нищо...Не можех да си отворя вратата на стаята. Ами сега!!! Единствените ми дрехи бяха изпраните ми гащи и хавлията. Пробвах се да отворя вратата – пак не успях.Стана ми студено, още не знаех каде се пуска парното. Сега забелязах една врата между А и В. Отворих я – там беше котела и една етажерка. За мое щастие там имаше един чаршаф, две калъфки и едно перде. Увих се в чаршафа и слязох надолу да се огледам какво мога да направя. Първо – пробвах камината. Работеше и се стоплих. Добре, че навън беше горещо. Няколко коли, но никаква жива душана около. Беше неделя. Отидох до огледалото и се огледах. Малееее! Как започва всико! Представете си, как някаква си по чаршаф излиза и се разхожда из болницата и твърди, че се е заключила и не може да си влезе в стаята. Чудех се, дали наблизо има лудница и няма да ме вземат за пациентка от там. Качих се пак– имаше перде. Можеше да го увия около мен и да изглежда като една от онези негърски рокли... Така по- нямаше да ме приемат за луда. Седнах на диванчето да обмисля ситуацията. Имаше две алтернативи – да пробвам да отворя вратата с ония ножове или да изляза и потърся помощ. Не знам защо реших, че мога да отворяврата и без ключ... Избрах 1-2 ножа, подходящи за случая според мен и се запътих за първи път през живота си да разбивам ключалка. След няколко неуспешни опита се сетих, че единствения път, когато съм виждала да отварят заключена врата с нож беше в старата болница и то разбитата преди това брава на лекарския кабинет. Професионалистите използват шперц, пък аз нямах. Не, че ако имах знаех как да го ползвам... Тогава реших да премина към втория вариант. Отидох пред огледалото, да увия пердето по-добре и да видя как ще стоипо-нормално. Е, нямаше нормален вариант на жена, увита с перде, но пък и аз май нямах избор. Запътих се до врата, само да я открехна и да се огледам. Да, ама ме чакаше нова изненада – вратата не можеше да се отвори без ония ключове,останали заключени в стаята ми. Супер! Оставам си заключена в тая къща, гола ипремръзнала... Естествено, последва оглед на всички прозорци. През акъла мимина как ли би изглеждала сто-килограмова жена, увита в чаршаф или перде, която се мъчи да излезе от прозореца... Всички прозорци се отваряха максимум 4-5сантиметра... Така, няма за какво да се тревожа, че ще уплаша някого отвън. Аз просто не мога да изляза оттук! Върнах се на диванчето в хола и си легнах – бяхдоста уморена от пътя, новите впечатления и най-вече от случката, която ми се случи. Реших да се ослушвам за хора и коли и да моля за помощ. В хола имаше шкаф, а на него – телефонен указател - неразпечатван и правилник за реда в къщата с най-важните телефонни номера. Господ все пак е с мен! Намерих номера, на койтотрябваше да позвъня. Но тук нямаше телефон. Телефонът беше в стаята на горнияетаж, оная, заключената. Отидох си до диванчето, пророних няколко сълзи, послесъм задрямала за малко и изведнъж се сепнах. Ами когато се стъмни, съвсем ще уплаша народа наоколо... Представях си как оставам да спя на диванчето, а утре ме търсят под дърво и камък в болницата и ме намират заключена в къщата... Не ми хареса тоя сценарий и твърдо реших – ще разбия вратата, с фибичките иножовете!  Тъкмо се бях заела сериозно с ключалката и тя даже се разклати, когато чух шум от кола! Дотърчах до долнияетаж и видях едно момче индийче, което явно се прибираше. Наместих си добре пердето и викнах през прозореца. Казах му да се обади на оня номер. След 5 минути чакане, си помислих, че се е уплашило. Но след малко излезе и ми каза,че се е обадил и че ще дойдат да ме отключат. Супер! Това беше! Без да излизам по чаршаф или перде и да се разхождам така из болницата! Без да плащам заразбита ключалка. Благодарих на Бога и зачаках. След  десетина минути дойде един човек от охраната.Почука, но като разбра, че няма как да му отворя, си отключи. Изгледа ме наистина с много очудващо изражение. Аз му казах, че съм се заключила и му показах стаята. Човекът я отключи. Сърдечно му благодарих. Сега видях, че му стана смешно, каза „няма защо” и си тръгна. Пак си бях в стаята, при дрехите и леглото си и можех да се обадя на нашите даже. Наистина, много ми дойде. Но през цялото време се надявах нещатада се наредят, без да се паникьосвам. Време беше да разгледам  механизма на вратата и заключването й. Презследващите дни винаги проверявах как е оставена, къде са ключовете и никога не я затварях. Такова нещо не се забравя! Ден първи в касъл хил хоспитал. Не, че лошите изненади приключиха. Второто нещо, което направих, беше да вкюча компютъра и интернета. Ми нямаше интернет, идваше само за минута-две и след това по 10-20 минути го нямаше. А аз платих 15 паунда и то за 3 гига. Нещата не се промениха през цялото време. Един безобразен интернет, без телевизор, в разгара на световно по футбол и волейболната лига... Добре дошла в Котингам –най-голямото село в Англия.  

През следващитедни често чувах разни аларми. Бях решила, че това са алармите на колите. Седмица по-късно обаче, едно момиче дойде и разлепи по всички къщи листи с указания как да се готви и как да се излиза от банята, без да се активира противопожарнатасистема. Да. Не бях първата, май нямаше да съм и последната. Това ми напомни моя първи ден в английска болница. Нямаше къде да си оставя дрехите и чантата и ме заведоха в нещо като килер. Аз понечих да затворя вратата, но преди това реших да светна. Огледох се ... два електрически ключа на стената и едно шнурче. Шнурчето го свързах с това, което слагат до ваната в хотелите при спешни ситуации и реших да натисна ключа... Ама нищо не светна, остана си така тъмно. Аз, обаче, трябваше да светна. В това време отвън се чуха гласове, ядно влязоха в килерчето и ме попитаха защо съм влючила алармата!!! Дръпнаха шнурчето и ми решиха проблема – лампата светна! Е, ситуацията не беше чак за аларма, но все пак получих своевременна помощ.  Един съвет – като влезете в английска къща и трябва да светнете, търсете шнурче, спускащо се от тавана и завършващо с пласмасово мънисто. Смело го дърпате. Ако не светне, поне ще ви се притекат напомощ.  А относно това, дали другите са се заключвали като мен – не знам. По-добре да не знам...

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

А то в момента хич не е хубаво. Дъжд от хули и закани, които като слана попарват и най-големите надежди. Време тъкмо за излизане. Когато си млад и неопитен, се вслушваш в приятелите, доверяваш им се. Обаче ако те се окажат пълни некадърници или подлеци... Хубаво е, когато човек е мобилен - като сбъркаш да си признаеш и да търсиш ново решение. Само, че! Днес си мислех, кога държавата ни е била силна - когато управниците са мислили за народа и са действали за неговото добро, и хич, ама хич даже не са слугували на чужди интереси, особено ако те са във вреда на собствения ти народ. Какво направихме ние - станахме слуги на чужди интереси и загубихме не само авторитета и силата си, загубихме народа си. А той, там някъде в калта, надава отчаяни викове за помощ. Помощ от къде? Ако ние не уважаваме себе си, никой няма да ни уважава. Грозна история, започнала преди мноого години и все още чакаща някой да се поучи от нея. 

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Душата ми плаче. С носталгия си спомням как питах руните дали ще се оправи даден пациент в Англия. За това, как не знаех някои лекарства и по цели нощи не спях с надеждата, че нещо не съм сгрешила. За това, как ми казваха колко съм добра и как ще им липсвам... и за тези, които открито ми казваха, че не искат да работят с мен... Сега няма път назад и трябва самичка, пак самичка, да продължа. Тоя път няма да има искрено одобрение, а само неравна борба и завист. Това адски ме отвращава, но ще го понеса отново. С чисто сърце казвам, че го правя за да помагам и да лекувам хората и знам, че никой няма да ме разбере, особено колегите. Искам да се наплача и след това да се впусна смело напред... за пореден път. В крайна сметка, в тая страна оставих само багажа си и братовчедите. Донесох си много знания, впечатления и идеи. И самочувствие. Времето за почивка свърши. Почва периода на усилена работа. Това ми е късмета. Три пъти теглих късмет от баницата и все това ми се падна - работа!... Затова чакам 14-и, да си тегля късметче пак.  

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Не съм писала отдавна, но това едва ли има някакво значение, защото никой освен мен не чете тоя блог. Вече половин година съм в чужбина и едва ли това е причината. Днеска се мотах в истинския смисъл на думата и е време да направя нещо съществено. Трябваше да си водя дневник всеки измъчен ден, прекаран тук... но това дали щеше да помогне. Ето сега, аз отново се питам - взех ли правилното решение. Няма как да разбера. Може би защото решенията не се делят на правилни и неправилни, а на взети и невзети. Тук всичко ми е странно и чуждо. Просто не съм аз, а някаква бледа сянка на себе си. Не мога да работя както аз мога, не мога да ям каквото аз си знам, нямам приятелите, които обичайно са до мен... само разходките ми остават. Опознах града, после - окръга, после - съседните градове... Това не ми помогна да се чувствам част от тая страна. А сега е време да напиша нещо конкретно, защото това си е голо философстване и хабене на време и интернет. Сетих се за последния си рожден ден - прекарах го в сълзи и черни мисли. Никой от тези, с които работя, не ми честити. Даже и от агенцията, на която изкарвам пари, не се обадиха. А пък аз обичам да празнувам рождения си ден, нищо че вече съм на 38. Обичам да получавам подаръци, да се забавлявам с приятели... На рождения ми ден ми удължиха договора с месец и половина и ми показаха колко незначителна и некадърна съм. Още не знам защо го направиха. После ми предложиха да остана още... то бяха молби. Аз пък отказах, а след месец и половина се върнах. Е това беше най-голямата ми грешка. Хем си бях обещала никога никога да не се връщам тук... Пак ми предлагат да остана - тоя път за още 4 месеца. На същата мизерна позиция. Няма да стане. Нигока няма да стане. Ще си прибера багажа и повече няма да мисля за тук. Достатъчно бях унижена, експлоатирана и нещастна. И в България сигурно ще е така. Но ще съм си у дома. Пък може и да не е така... надявам се. Поне местните журналисти ще са доволни и ще напишат поредната статия за мен в тъпия си вестник, който никой не чете... За това и не ми пука, прости хора винаги ще има. Някои се издържат от простотията си ... и успяват. Ми така, а сега се залавям да чета старите си постери. Това със сигурност е депресия.

Posted in General . Comment: (1). Trackbacks:(0). Permalink

Тя е над 60 и от година и нещо е вдовица. Живее точно над мен. Снощи ме пакони на гости,за да уточним пътуването до Урайна. Когато влязох в хола, дъхътми секна. Стаята беше някаква дива смесица от буйни цветя и гоблени, много гоблени и много цветя. Явно впечатлението ми се е изписало на лицето, защото ме поведе към терасите. Те бяха пълни със саксии с пипер, домати, краставици. Това си беше едно малко дворче, пренесено от село. Буйни петунии, сакъзчета и шибои красяха парапета. Помислих си, че дори на 10 метра височина, човек си остава свързан със земята. Живееха с мъжа си на село, но когато почина, трябваше да се прибере в апартамента, на 3-я етаж. Има рак на гърдата и ежедневно се бори с него. Спортува, ходи на танци, а сега иска да организира пенсионерите от село на екскурзия в Украйна. Внезапно звънеца позвъня - търсиха ме и трябваше да тръгвам. По пътя се питах - какво прави човешкия дух толкова силен, дори и след толкова тежки моменти. Още търся отговора.

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Черната магия е развалена и това е най-големия подарък за рождения ми ден! Вече съм друг човек - не толкова наивен, по-разумен, надявам се. Ами това е - животът е наистина прекрасен без сълзливо-сополивите изявления на някой психопат. Къде съм била през тези три години - не знам, но се върнах. Вече не вярвам на виртуални приятелства и ала-бала. За пореден път се убеждавам, че ние българите, сме най-точните хора в света. Веднага усещаме мършата и я изритваме :-) Честит 37-ми рожден ден!

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Имам ли нужда от психиатър, след изминалите 4 дни? Може и да имам... В 11 вечерта сестра ми се обади, че се е качила във влака, но не е могла да си вземе кушет. Така й се накарах, че пак няма да може да пътува спокойно... Пожелах й лек път. Събудих се в 4 часа с желанието да проверя как пътува, но не исках да я будя. В 6 без 5 звъннах да я проверя и да й кажа, че е време да слиза, защото предния път си беше проспала гарата. Тя ми каза, че връщат влака и са близо до София... Тогава се притесних. Татко излезе и ми каза "има запалени вагони от предния влак, изгорели са хора...." Цялата изтръпвах и пак звъннах на сестра си. Беше добре. Молех я да си остане в София,но тя не ме послуша. Пътува 18 часа... Но си дойде жива и здрава. Батерията й падна от моите обаждания. Оттогава следя новините - кое, как, кога, колко загинали... Ужас някакъв! Прочетох много коментари, но основното не видях - желанието да премахнем статута си на тъпкани и лъгани. Видях лицата на хората на гарата днес. Пак изпращаха децата си на път. Загрижени, умислен и и тъжни... Докога жертвите ще бъдат само жертви, а не повод да направим нещо по-добро, за да предотвратим нови катастрофи? Докато търпим нагли министри и ръководители, промиваща мозъците телевизия и ослабнало до неузнаваемост образование... Никой от роднините не се обади да попита за сестра ми, знаят, че често пътува. Само най-добрите ни приятели. Това са днешните времена - потърсете хората и ако ги намерите, ще сте най-големите късметлии. Бог да пази България!

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Ами не съм чела много художествена литература. Пиша нещата така, както ги чувствам, без да се налага някой да пита "какво е искал да каже автора с това". Разбрах, че светът е малък, че можеш да срещнеш подходящия човек в интернет, че колкото и да се кълнем, че духовното е най-важното и решаващо, накрая избираме материалното. Знам, че ако не простиш, не може да си истински щастлив, нито да вървиш напред. Знам, че ако нещо не ми харесва, това не значи непременно, че е лошо. Че ако усетя даже и намек от насилие или ограничение на свободата ми, аз бягам, въпреки че това не е най-доброто решение. Само не знам, как човек, когото не познавам и не харесвам, не може да излезе от мислите ми и притесненията ми за здравето му са просто смешни... Искам да забравя... Бог ми е свидетел, че искам да мисля и да правя само добро. Заради това минах през ада и ... станах безчувствено спокойна. Както казват хората в този случай "Господ да ми е на помощ!"

Ще напиша книгата, за която мечтая, въпреки, че съм на "Вие" с художествената литература. Защото всичко гениално и съвършено е ... просто. А аз съм добра, по-добрата :-)

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Ами аз пак съм в началото на нещо... Е, вече имам богат опит как се започва от нулата. Не ми харесва усещането, но когато човек сам си направи нещо... всеки знае поговорката. Огледах нещата в къщи и изведнъж осъзнах, че повечето неща са от миналото...хилядолетие. Е, то и аз идвам от там. Ле-ле! Наистина съм доста древна. Нямах представа колко консервативна съм, а все искам да правя радикални неща. Явно това е причината на депресията, дето ме е обхванала. Другата причина е Мат. Твърдо ми се е разсърдил и сигурно никога няма да ми напише и дума. Само отговори, за да ми каже, че е болен от рак и ще умира. Не иска да му помагам, нищо друго не иска, освен да се чувствам виновна. Няма да стане. Доста е проклет, но аз съм по-добрата. Наистина се моля всичко да е наред и да е много щастлив, нищо че е толкова крив. Дано да осъзнае колко грешна представа има за някои неща, за България. Е, няма да съм аз тази, дето ще му помогне да прогледне, но дано да се намери някой. Пожелавам си да го забравя, да ме забрави и така... А сега - Франция ме очаква. Наистина съм щастлива, че отивам там, въпреки, че Франция никога не е била страната, за която бленувам. Бон шанс.

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Thanks to the wonderful French diplomats Bulgarian medics are free! All Bulgarian appreciate that and are very grateful. Today was the press conference. One nurse that had spent last 9 years in one room only, was asked: Who do you blame about all that happened to you? She just told – I was sentenced several times lately being absolutely innocent. So, I’m not going to judge anybody. Just want to live peaceful and simple life. I was thinking how to call this woman spent last years waiting to her death penalty every single moment and had the power to forgive. And I find the word. Christian.     

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Явно така ми е писано - винаги да започвам от начало. Не от нулата, от минус нещо си... Влязох в кабинета и се уплаших. Това ли ще е мястото, където ще работя. А преди негодувах за това, че обикалям цялата болница, за да давам консулти и често киснех в спешното, защото колегите ми там или не можеха или не искаха да работят и непрекъснато ме викаха. А сега - кушетка, две бюра и всичко това на 4-5 квадратни метра. Добре, че има интернет. Е, тука имам нови колеги, може да се поразговорим, пък и като тръгнат пациентите...Няма да забравя болницата, тя винаги ще ми липсва. Вътрешно ме е яд, че трябваше да напусна работата, която мога да върша най-добре. Яд ме е, че пак бягам и не знам докъде ще стигна. Засега - до мрачния кабинет в поликлиниката, в който се очаква да печеля много пари, да съм си шеф и да работя за удоволствие. Когато директора ме попита защо напускам, аз не можах да дадам сносен отговор. Писнало ми беше от злобните мръсотии на шефката, от арогантното държание на колегите в касата и РЦЗ, от ниската заплата... Е, днес целия ден бях едноличен търговец, образувах нови и нови документи, сключих няколко договора, даже касов апарат си купих. В 17 вече бях толкова изтощена, че даже интернета не ме съблазняваше, а трябваше да напиша няколко писма... Утре продължавам...

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

И докато се вайкам какво да правя, в местния вестник се появи статия, в която буквално пишеше - най-добрите специалисти напускат болницата, последния от които е ... и посочено моето име. Пак влязох в новините, без да искам. Защо винаги съм център на внимание, как мразя това?! Моето напускане е темата на разговор с всеки, когото срещна. Повечето ме подкрепят и поздравяват за смелото решение. И за един миг реших - ще си остана тук. Ще пробвам. Само бизнес дама не съм била :-), но и това, види се, трябва да пробвам. Поне ще бъда шеф на себе си - това, което винаги съм искала. Много се радвам, че колегите ме подкрепят. Поне един го прави искрено и страшно му благодаря. Не знам дали това е работата, която искам, но другите я предпочитат. Дано ми е забавно след година да чета своите вълнения и да си викам - какво пък толкова си се разтревожила - просто си решила да продължиш напред.

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Четиридесет градусовите жеги те карат да стоиш край климатика с носталгия по отминалата зима... у дома. 

Предпочитам интернета пред телевизията. Случайно срещам писанията на един пълен нещастник, който не знае какво иска и затова всичко ноаколо му е тъмно, с изключение на светлата му личност; как нещата са фатални и необратими. Аз пък предпочитам да гледам на тях както лятната буря, която току-що връхлетя. Със силни гръмотевици и вятър, който откърши клони от дърветата. Порой, който изми улиците. Навън всичко се освежи, без помен от настаналите жеги.

Хубаво е понякога да има и летни бури.

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Хиляди пъти съм искала да се махна от тази болница и сега, когато го правя, съм доста объркана. Знаех, че просто трябва да си подам молбата за напускане, защото инертността щеше да ме остави тук доживотно. И така, с три алретнативи пред мен, и трите безкрайно различни, седя и се вайкам - какво направих. Вчера се убих от път до София и обратно, за да видя медицинския център, където веднага искаха да започна. Стара сграда, стари мебели, липса на всякаква техника и най-вече - липса на пациенти. Последното е логично, нали сега започвам, но доста стряскащо. Най-лошото е, че няма ехокардиограф и това е причината да се колебая дали да започна. Иначе всички бяха доста мили, даже прекалено мили. Колегата, на който де факто ще съм конкурент, ме прие толкова добре и ми обясни всички подробности по техниката. Разговорихме се и за колегите от Трета градска. Явно няма да печеля добре, поне през първата година, няма и техника да работя кардиологията, която искам, далече от къщи е...защо да ходя? Втората алтернатива е да започна самостоятелна СИМП тук. Това е свързано с много разходи и пак липса на пациенти. Но пък може би ще е добра инвестиция за бъдещето, ако ще работя това. Перспективата да работя едно и също нещо до края на живота си ме плащи. Макар че никой не знае колко точно ще живее. Третият вариант е да почна работа в малкия съседен град в доболнична и след това да сключа договор с боницата им. Директорът пак дойде да ме моли да отида да работя там. И там нямат ехограф. И ще пътувам всеки ден... Депресията ми ме тика да остана в болницата. Така ще е добре за останалите, а за мен - същите проблеми - да работя вместо некадърните колеги, да споря с многознайковците, да търпя свещените простотии на касата и най-вече манията за величие на шефката. За сметка на личния ми живот и здраве. Ха-ха, весела ситуация. И трябва да реша до края на седмицата. А май трябва да продължа да търся. Какво - и аз не знам. Но като го намеря, със сигурност ще разбера.

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink

Каква приятна изненада - отново "Спешно отделение" по телевизията. Обожавам този сериал. Мога да го гледам нон стоп и пак да не ми омръзне. Където и да са, лекарите и проблемите им са същите. Не знаех, че Майкъл Крайтън е лекар. Освен това е и страхотен психолог. Ще прочета някоя от книгите му. Дано намеря нещо.

Как мина днешния ден? Пълна скука. В сектора(интензивен коронарен сектор), за който отговарям, имаше една болна. Минавахме дълга визитация с двете сестри и не преставахме да се шегуваме. Жената беше от българските турци, които трудно се справят с българския, но въпреки всичко, от време на време се усмихваше. Понякога си мисля, че работя ветеринарна медицина. Някои пациенти изобщо не знаят български! Както и да е. Сигурно поне от 10 години имаше диабет, трофични рани по краката и наченки на гангрена. Беше дошла с бавен пулс и голям миокарден инфаркт. Диабета беше декомпенсиран и ... новоткрит. Освен това имаше кръвно налягане, достойно за рекордите на Гинес. Бих завършила това описание с коментара - българско здравеопазване. Обаче нещо ме възпря. Шефката се появи на работа след екскурзията си до Гърция. Реши да мине главна визитация - не, че искаше да помогне или я интересуваше болната - просто да отчете дейност. Понеже нямаше какво друго, задълбочихме се във фамилната анамнеза. Оказа се, че майката на 60-годишната "дама" не само имала също диабет, но и "месата й окапали от него" и се наложила ампутация. Това било преди 20 години. Няма да е от реформата, си помислих.

Кабелът на монитора се беше скъсал и се наложи да сложим една антика от преди 20 години, геройски издържала хиляди местения и ремонти. Българско производство :-) Междувременно дойде един дядо на 86. Излязъл за първи път от ритъм. Не се знаеше кога. Личният лекар твърдеше, че е от час, но дядото не беше сигурен дали не е от два и повече дни... Приехме го за регуларизация - възстановяване на ритъма. Човекът подтичваше по коридора до сектора и се чудеше какво ще прави в болницата, и то в интензивно отделение. Закачихме му кордарона. След час минах да го попитам дали е по-добре. "Че аз не съм бил зле" - беше отговорът. Замислих се за алтернативата на това да си добре и се надявах да не се случи. Докторски работи. Шефката обеща да се погрижи. Защото е дежурна цял ден и защото обожава да ми се меси в терапията, обаче като ме няма. Само се моля утре всичко да е наред.

Не знам как да убедя 50-годишната с високостепенна митрална стеноза да се оперира. Варненските кардиохирурзи настояли за операция, но кардиолозите се намесили и я оставили да си погине. Казах да потърси помощ в София, но тя не искаше повече да разкарва дъщеря си, бременна в деветия месец.

Основната тема беше моето напускане - истина ли е това и къде ще ходя. Шефката се притесни, че ще й бъда конкуренция. Всъщност притесненията й са от поне 2 години. Обеща ми, че ако остана ще се държи добре. Аз какво й казах? Просто вече е късно.

Posted in General . Comment: (0). Trackbacks:(0). Permalink